За кожата на едно училище

Мълчах, мълчах…
Ама много мълчах.

Говорих си с приятели, с колеги, с разни хора по кафенетата, готови да слушат нервните ми изблици. Иначе мълчах.

Не се „изоках“ в социалните мрежи, не пуснах сигнали, не скочих да доказвам кой крив – кой прав.

Вече не мога да мълча. Защото знам, че когато много дълго мълчиш, се случва едно от двете неща – или се озлобяваш, или спира да ти пука.

Ако се озлобиш, започваш да търсиш под вола-теле. Започваш да „дебнеш“ и да търсиш и най-малките грешки. И ставаш много субективен. А това не помага.

Ако спре да ти пука, ставаш просто поредната тухла в стената. Малко по малко, стената става все по-голяма, а ония със схемите, грешките и, често, некомпетентността, продължават да си живеят необезпокоявани. И да рушат.

Затова днес спрях да мълча.

От шест години наблюдавам как едно училище-факел, едно училище-институция потъва. Бавно и не чак толкова бавно. Обезличава се, губи онова, заради което деца от цялата страна са се стичали към него. Училището пак е добро, но вече не е онова, което е било. И това не би било проблем, ако промяната е с мисъл, стратегия и идея за бъдещето. Уви, случаят не е такъв.

Училището губи себе си. Поради нежелание или неспособност на ръководството да опази идентичността му. Поради некачествено управление на учебния процес. Поради нежелание за комуникация с родителите. Поради нехайство на принципала или, не дай Боже, някакви нясни протекции.

Всъщност, училището губи себе си заради всички нас. Всички ние мълчахме. Някои от нас – защото имаха деца в училището. Други, защото бяха заблуждавани с легенди и приказки как всичко е наред. Трети, защото до последно не можеха да повярват, че нещо такова се случва. Всички ние – защото вярвахме, че училищното ръководство знае какво прави.

Днес, 10 дни след изтичането на срока за подаване на документи за конкурса за това училище, аз няма да мълча. За да мога с чиста съвест да погледна сина си, който завърши това училище и да му кажа, че поне съм опитала да подобря нещата. Че съм се опитала да покажа проблемите в училището. Че съм разказала, сигнализирала, създала напрежение и мисъл в контекста на предстоящия конкурс за директор. И че ще се опитам да предотвратя някогашната Класическа гимназия да се превърне в „просто хуманитарна“ с малко „чужди езици“.

Няма да споделям емоции, обиди и коментари от типа „ред сълзи – ред сополи“. Думата ми тук е за отказа от качествено управление на учебния процес. За загубата на спецификата на училището що се отнася до обучението по древни езици. За отказа на ръководството да осигури достъп до информация на родителите. За сгрешените документи и странните решения в учебните планове. Има много още, но мисля, че това е достатъчно.

След това, което видях пет години като родител в училището и като човек, работещ в полето на управлението на образованието, не мога да мълча повече. Защото не искам в следващия директорски мандат училището да получи още от същото. А, някак си, не вярвам във внезапната промяна. Особено когато същото това ръководство се капсулира, сочи с пръст всеки, който задава въпроси и вика „Дръжте негодника! Той ни пречи да си вършим работата!“. А иначе почти седем години спи, предприема хаотични действия, сменя заместник-директори като носни кърпички, сдъвква и изплюва млади специалисти, които, вместо да се учат от професионалисти, си тръгват обезверени и в ролята на изгорели бушони. И се усмихва на всеки, който може да му „удължи мандата“ по някакъв начин.

Та затова днес спрях да мълча. И зададох въпросите си към съответните институции. Знам, че в лично качество, това може да е много грешен ход. Но мълчанието вече не е опция. Защото Класическата гимназия трябва да се върне там, където беше – като еталон на качество на образованието. Господ ни е свидетел, че имаме нужда от еталони.

Надявам се конкурсът за директор да се проведе. Надявам се да има повече от един кандидат. Надявам се журито да се подбере с мисъл за бъдещето на училището и да оцени кандидатите обективно. И най-вече – цялата тази процедура да създаде условия за качествено и професионално обсъждане на бъдещето на училището. За да бъде Националната гимназия за древни езици и култури отново онова училище, за което мечтаят и към което се стремят най-добрите. И от което излизат не просто отличници, а умове.

И само да кажа – не смятам, че съм 100% права в оценките си. Но вярвам, че в дебата се ражда истината. А отказът от дебат е възможно най-погрешната стратегия за оцеляване и развитие на едно училище.

 

Децентрализацията, свободата и отказа от контрол

В моето първо блогче публикувам вече само лични размисли и страсти. И то, горкото, се превърна в кошче за душевни отпадъци, ама педагогически. Но какво да се прави, някои неща човек трябва да ги изкара от себе си, иначе ще свърши някоя глупост.

В момента водя битка за достъп до информация, която ми се полага по закон. Аз ще я спечеля, това е ясно, но друго е по-важно. В хода на тази битка осъзнах, че съм изтървала много. Изтървала съм момента, в който държавата, в лицето на Министерството на образованието и науката и неговите разклонения Регионалните управления на образованието официално са абдикирали от контрола в образованието.

Не ме разбирайте погрешно. Контролът е гадна „к…а“, която често само ти пречи да си вършиш работата и те занимава с някакви глупости. Така е. Не съм привърженик на „гонкането по устав“. Само който не работи, той не греши. Обаче…

Нашата мила родина е достатъчно малка и може да си позволим някои национални стандарти в образованието. Поне според мен. Явно бъркам, защото с последните промени в Наредбата за информацията и документите в образованието от месец май 2020 г. става ясно, че стандарти има, ама на кого му пука за тях?

Последните промени правят директора на училището „свободен“, ще кажат някои. И ще са прави. Също така го правят и още повече „отговорен“, ще добавя аз. И се питам, като знам колко от родителите реално познават какво представлява един образователен процес, как се урежда административно и колко значима е тази пуста административна дейност за бъдещето на техните деца – дали тази свобода е в полза и на училищата, и на учениците, и на родителите.

Според последните промени великият Списък-образец вече няма да се съгласува от Регионалните управления на образованието. Учебните планове и годишния план за дейността няма да се прилагат към този образец. На практика това означава, че директорът придобива огромната свобода/отговорност да спазва няколко поредици от наредби, без наличието на регулярния до този момент „втори поглед“. Да, може би този втори поглед спираше идеите на някои, пречеше на други да реализират добри инициативи, не даваше възможност за създаване на „индивидуалност“ на училището. Но пък осигуряваше някои други неща – като това, че училището спазва наредбата за учебния план, за финансирането, за педагогическите специалисти и ред други. Които са все „държавни образователни стандарти“. Демек – важат за всички.

А сега – какво? Училището си прави учебен план, пише си вътре някакви неща и ако някой забележи – забележи. Родителите не им е работа да познават нормата. Те се доверяват безрезервно на училището в това отношение. Питайте който искате родител дали реално „избира“ учебните предмети, които детето му да изучава в първи, втори и т.н. класове в избираемите и във факултативните учебни часове. Ще разберете, че той просто пише в заявлението това, което училището вече е „избрало“. И така трябва да бъде, може би. Пита се, обаче, ако училището „омаже“ учебния план, ако той не отговори на стандартите и дойде време за издаване на документи за завършен етап и степен на образование – какво правим тогава? Ами ако родителят идея си няма какво всъщност ще учи неговото дете? Както често се случва – информацията при приема е една, реалността – съвсем друга. Не ми вярвате – обадете ми се и ще ви разкажа.

Какво става, ако ученикът получи документ с невярно съдържание? Често нито той, нито родителят имат идея, че е с невярно съдържание. Да бъдем честни – кой родител разбира от хорариуми, задължителни и избираеми часове, годишни и окончателни оценки? Само такива лудички като мен, които са по една или друга причина в системата, дето се вика. Ученикът си взима документа и се радва. А че документът не отразява реалността, това е друга бира. Или че отразява реалност, която противоречи на нормата – съвсем друга бира. Нали училището е чисто – изучило е детето, дало е някакъв документ. Нищо друго няма значение. А училището, особено малкото, борещо се за ученици, хич няма да се старае да е в тон с нормативната уредба. То има стимул да привлече деца, не да им „отваря очите“ за техните права и задължения. Какво ще се учи няма значение. Кой ще го преподава – също. Важното е процес да тече. Останалото е ….. история.

Децентрализацията е чудесно нещо. Свободата на действие също. Абдикацията на държавата от контролни функции – не чак толкова. Директорът е много важен. Но да не се заблуждаваме – има директори и директори. Както знаем, че има училища и училища. Същото важи и за родителите. И да разчитаме на граждански контрол върху управлението на училището е безумно, ако не дисциплинираме както родителите, така и училищата.

Отивам да си водя битките. Д…е да им е яко на директорите, защото ще им е все по-тежко. Свободата, Санчо, не е като салама… Тя влече със себе си много, много повече отговорности, отколкото често си представяме. А пък държавата и нейните стандарти – кучета я яли.

 

Разделяй и владей…по училищному

Една година не съм писала нищо гневно. Мълча си, работя си и гледам да оцелявам. Днес обаче ще си го напиша. Защото ми писна от двойни стандарти и от тихото промъкване на идеи и идейчици в образователната система, срещу които никой гък не казва. Иначе скачаме по площадите, защото ще ни вземат децата и ще ги дадат на норвежките джендъри.

Седя и си гледам новините по БТВ.  И изведнъж – директор на училище изпратил  по електронния дневник агитационно съобщение до всички родители в училището с молба да гласуват за него на предстоящите местни избори! Изтръпнах! А когато се оказа, че това е директор на едно от най-добрите училища в столицата, ръцете ми се разтрепериха… Изслушах внимателно думите, казани от този директор пред репортера. И ми се доплака.

Затова реших да споделя някои неща, нищо, че с директора на това училище не се познаваме лично. Бил ми е заместник-министър. Чета становищата му с интерес, като човек с огромна практика в управлението на образованието. Смятам, че под неговото ръководство училището наистина просперира. И затова за мен действията и още повече –  думите му са, меко казано, необясними.

Уважаеми г-н директор, аз съм майка на две деца в училищната система. Обръщам се към вас в това си качество, не в качеството си на човек, работещ в университет в полето „Управление на образованието“. Моля внимателно да направите разликата, защото е важно.

Нарушаването на забраната за политическа агитация в училище е достатъчно проблематична сама по себе си. И моля да не се измъквате с обяснения, че деца не са ангажирани в този процес. Факт е, че училищният електронен дневник е средство за комуникация между, обърнете внимание, педагогическия специалист (директор, учител, възпитател, логопед, психолог в училище и др.) и родител на дете в съответното училище. А не средство за комуникация между лицето Х и лицето У, които могат да са във всякакво качество. Изпращането на агитационно съобщение в електронния дневник е като да сложите в ученическия бележник на всяко дете от училището по едно агитационно флаерче и да го изпратите вкъщи. Средството не променя целта на действието, нито Вашето намерение. Питам се, ако родител на Ваш ученик беше изпратил агитационни съобщения на всички учители, преподаващи на неговото дете – как щяхте да реагирате? Или ако учител в управляваното от Вас училище беше направил същата грешка и Ви беше изпреварил в това си действие, как щяхте да реагирате? Или в тези случаи реакцията щеше да зависи от „позицията“ на този учител и от партийния му номер? И задавам този въпрос не случайно, защото внимателно прочетох обясненията, които дадохте пред репортера. И честно да Ви кажа, повече съм притеснена от тях, отколкото от агитационното Ви съобщение.

Ще си позволя да Ви цитирам, като държа да кажа, че изгледах интервюто с Вас два пъти, за да съм сигурна, че не преписвам измислици на медиите:

• „Да, това е грешка дотолкова, доколкото има конкретно обръщение, но всеки родител трябва да знае каква е позицията на неговия директор”;
• „По-скоро свалих писмото, не съм се извинил на този етап, използвам случая, за да се извиня към тези родители, които съм засегнал с моите политически виждания”.

Скъпи г-н директор, тези две реплики за мен са особено проблемни. Защото показват мислене, което няма място в образователната система. Съжалявам, че трябва да Ви го кажа и се извинявам, че с това сигурно Ви обиждам. Но тези реплики, така както аз ги чувам, показват усещане за безнаказаност, самозабравяне и смесване на образование и политика, което не води до нищо друго, освен до разделение.

Питам, г-н директор, как да разбираме репликата „…всеки родител трябва да знае каква е позицията на неговия директор“? Нима има значение какви са Вашите политически виждания? Или моите, като родител? Или политическите виждания на г-жа Х, която е класна на моето дете? Вие имате право да се кандидатирате за каквото искате, но Вашите политически виждания нямат или не би трябвало да имат значение за който и да е родител във Вашето училище. Така както моите политически виждания като родител не би трябвало да имат никакво значение за Вас като директор или за преподавателя по математика . Нали градим общност в училище, с обща цел – развитието на нашите деца? Защо ми е да знам каква е Вашата политическа позиция? Мен ме интересува каква е вашата управленска и педагогическа позиция, а не на коя партия симпатизирате или от коя партия се кандидатирате. Затова Вашата реплика е особено страшна – защото показва неимоверно сливане на позицията Ви на директор и позицията Ви на политик. Което е лошо. За всички в образователната система.

А относно втората реплика – тя само подкрепя първата. Да разбираме ли, че се извинявате само на родителите, които не симпатизират на Вашата партия? Защото сте ги обидил с политическите си виждания? Т.е. проблем във вашите действия има само за онези родители, които не са симпатизанти на съответната партийна структура? Подтекстът, който аз разбирам е – няма проблем с моите действия, има проблем с това, че някои родители са на други политически позиции. И това ако не е разделение по партиен признак, здраве му кажи! А после искате родителите да Ви подкрепят, да работят в полза на училището, да формират у себе си и у децата принадлежност към училищната институция. Лошо, г-н директор, лошо! Няма нужда да се извинявате за политическите си виждания. Те са право на всеки човек. Но трябва да се извините за разделението, което насаждате със своите действия, за злоупотребата със служебно положение (в човешки, не в законов смисъл), за неизказаното ви, но ясно промъкващо се в думите ви разбиране, че политическите виждания имат значение и трябва да се знаят в образователната система! Не трябва! Те нямат място там, защото образованието е надпартийно и надинституционално! А вашите реплики внушават нещо съвсем друго. И убиват всичко хубаво, което до този момент сте направили за своето училище и за образователната система като цяло.

Принципът „Разделяй и владей“ никога не е носил нищо положително в дългосрочен план. Училището остана последния бастион срещу наглата, безпардонна, алчна и озверяла политическа класа, която навлиза с пипалата си навсякъде. Педагозите останаха последните нормални хора, които ще прегърнат всяко дете, ще обършат всеки сопол и ще повтарят едно и също обяснение до скъсване, независимо от политическите позиции и пристрастия на родителите. А родителите ще очакват от училището да осигурява на техните деца най-доброто, независимо от политическите пристрастия на директора и учителите. И така трябва да остане. В противен случай – предлагам партиите да си правят училища и да си възпитават в съответната идеология. А на когото не му харесва – няма да ходи на екскурзия и няма да учи в университет. А, чакайте, това вече го гледахме и живяхме. Преди около 30-тина години. Или греша?

П.П. И само да кажа, че и президента Радев, Корнелия Нинова, Марешки, Сидеров, Кунева, Христо Иванов или който и да е друг да беше направил такава глупост, пак същото щях да напиша. Така че политическите ми пристрастия в случая нямат никакво отношение към изказаното по-горе мнение.

 

Майката – човек или работна сила?

Това майката много пречи на развитието на българската икономика, стана ми ясно вече! Седи си в къщи, взема едни пари, нищо не прави по цял ден, пие кафе по градинки и площадки, сменя от време на време едни памперси и на всичкото отгоре иска и платен отпуск за времето, дето е била в майчинство.

И понеже искаме да се като Европата, Асоциацията на индустриалния капитал взе, че се изказа принципно негативно за запазването на 410 дни отпуск за раждане и отглеждане на дете, че и за наличието на 380 лв. обезщетение за отглеждане на дете до 2-годишна възраст след изтичането на тези така много на брой 410 дни.  Между другото, проверих становището на асоциацията, защото на медии вече не вярвам. Така пише. Който иска – да си го провери (второ римско, последна точка).

Като майка на две деца и като жена ще си позволя да се обърна към тази асоциация по следния начин:

Мили работодатели, скъпи индустриалци,

Аз, като майка на две деца в нашата мила родина, съм ви изключително благодарна, че мислите за моето кариерно развитие и искате бързо-бързо да се върна на работа, че да не губя трудови навици. Но се питам – до майките ли опряхте за работни волове?! Никой друг ли не остана? Толкова ли го закъсахте, че ви се досвидяха двете години, в които жената, подчертавам, жената може, ако иска, да остане в къщи и да се посвети на отглеждането на детето си?

В Европа бил по-кратък този платен отпуск. Ами хайде и ние да имаме нещо хубаво, дето в Европа го няма. Може ли? Или не може, защото не е удобно за индустриалния капитал?

Да ви кажа само, че чисто икономически е по-добре да инвестирате в майчинството, отколкото да го отнемате. Ако мислите в перспектива, де. Което май ви е дефицитно. Защото, когато майката може да се грижи спокойно за детето си, докато чувства нужда да го прави, тя ще се върне спокойна на работа. И ще работи добре. Иначе – ще работи, ама ще мисли, за това, което е оставила в къщи или в яслата. И вашият индустриален капитал ще страда.  Ще страда този капитал и от факта, че тази майка ще взима полагаеми болнични листове почти всеки месец, защото, който е гледал деца знае, че детето на една година в яслата боледува през 5-10 дни. А вие ще плащате като попове за по 3-4 дни болнични и никаква далавера няма да видите от тази майка, дето сте я накарали да се върне на работа. Както казах – мислете в перспектива. Ако можете, де.

Какво си мислите, че ще се случи, като вземете правото на избор на майката дали да остане в къщи още една година или да се върне на работа? Да ви кажа ли? Някои няма да се върнат при вас след майчинството. Ще подадат молбата за напускане един месец преди да им изтече отпуската. Защото не виждат смисъл да се връщат. Ако вие сте им предложили добри условия – ще се върнат и по-рано. Ама да ги принуждавате, като ограничавате полагаемия период – това не е връщане, това си е робия. И някои майки няма да се съгласят.

И да ви дам един истински пример. Преди да родя второто си дете работих на две места. Държавни стурктури. На цял и на половин щат. И двете ми заплати бяха „на светло“ – плащах си всички дължими данъци и осигуровки в пълен размер върху всяка начислена стотинка възнаграждение. Работих като вол, за да мога да си позволя да родя второ дете. Получих добро майчинство за първата година. И се върнах на работа след нея. Защото условията на труд бяха добри, защото исках да работя и, най-вече, защото имах приятелки, които поеха грижата за детето, докато аз съм на работа. Знаете – места в градините и яслите в София няма. Ако работех в сивия сектор, ако работодателя ме осигуряваше на по-нисък от реалния ми доход или ако заплатата ми беше много ниска, ако вземах ниско майчинство първите 410 дни – щях да остана да си гледам детето и втората година. Защото просто нямаше да виждам смисъл да се връщам на работа – така или иначе – ще взимам ниски пари, защо да се моря?

Та се надявам да си припомните, че и вас майки са ви гледали. И да вземете да се усетите, че човекът, жената и майката не са само работна сила. И с ограничителни мерки няма да върнете жените на работа. А с качествени условия на труд. Защото на жената ѝ е дадено едно свещено право на избор – дали да стои в къщи и да гледа децата или да работи. А вие се опитвате да й го отнемете. Аман от еманципация, скъпи индустриалци, аман от европеизация! Хайде оставете майките на мира и първо си оправете сивата икономика, а после гледайте в паничките на раждащите! Може ли?

П.П. Нежеланието на работодателите да наемат жени в детеродна възраст с близки перспективи за раждане или майки с малки деца даже няма да го коментирам. Личен опит имам, да не кажете, че спекулирам.

 

 

 

Начало на учебната година – родителски вопли :-)

Началото на учебната година (моята и на децата) винаги ме стресира. Лошото е, че ако мога да организирам моята сравнително лесно, подготовката и организирането на учебния процес на децата се оказва нелека задача. Тази задача всеки път е съпроводена със сериозна доза планиране кога, какво и как да свърша. Та реших тук да пусна няколко родителски вопъла. Може пък някой от образователната система да си намери нещо полезно в тях и да вземе да разбере, че това родителите не сме кученца, които подскачат по команда, независимо дали работим или си стоим вкъщи.

Мили учители, директори и всички вие, които често прекарвате повече време с нашите деца от нас нас самите, моля, обърнете внимание на следното:

 

Първо – ако искате родителят да си свърши работата и да ви изпрати в училището едно добре подготвено дете, погрижете се да получи достатъчно точна и НАВРЕМЕНННА информация. Поводът за този съвет – купуването на учебници за новата година. От пети клас нагоре обикалям няколко дни поред – първо за търсене на учебни тетрадки, а от миналата година – за търсене и на учебници. Питам се, толкова ли е трудно в началото на септември да пуснете на сайта на училището списъка с необходимите учебници и учебни помагала и каквито там изисквания имат учителите към необходимите учебни пособия (тетрадки, пергели и всякакви други екстри)? Защото, процесът по подготвяне на ученика през погледа на родителя в това отношение никак не е лесен. В продължение на седмица, седмица и половина, всеки ден в училище, особено в горен курс, на учениците им се изсипва на час по лъжичка информация какъв учебник ще им трябва за отделните предмети. Тийнът си мисли за всичко друго, но не и да записва правилно какво му е казано. А пък ако запише – я се сети да каже вкъщи, я – не. Та родителят, ако успее да измъкне тази информация с мъчения и заплахи от ученика, има два варианта – няколко дни поред да обикаля (той или ученика) книжарници и базари или да чака да получи данни за всички учебни предмети и тогава, с една голяма обиколка, да купи всичко. В първия случай – не го питайте какви ги нарежда по ваш адрес. Честно казано, защо мислите, че на нас ни е приятно да правим едно и също нещо по няколко пъти, пък и имаме възможност за това? Във втория случай – със сигурност ученикът няма да ви се яви подготвен за часове, докато родителят не отиде да купи учебниците – накуп – което значи, че и вие ще сте изнервени и ще нареждате особено интересни епитети по наш адрес. Нормално.

Та се питам какво ви коства да пуснете този списък една седмица преди 15-ти септември. Да дадете възможност на родителя да е информиран. Да си планира нещата така, че и на него, и на вас да ви е добре. Да не говорим за подробности като специални видове пластелин, специални изисквания към материали по рисуване и други такива в начален и прогимназиален етап? Защо, аджеба, не му помогнете на този родител? За да не може после да каже: „Ама аз не знаех.“ или „Нямах време онзи ден да ги купя“.

Та ако искате родителят да си свърши най-първите задължения – информирайте го обективно и навреме. Иначе, честно ви казвам, купуването на учебници и помагала в последния момент остава на заден план. Или остава за получаването на заплата.

Второ – мили колеги, ползвайте ги тези електронни дневници по предназначение. Не знам какво толкова ви пречат, но ще изнеса малка лекция за информационните и възпитателните им функции. Като знам опциите на най-масовия електронен дневник Школо, си мисля, че със сигурност гореобсъжданият списък може да бъде изпратен на родителите чрез съобщение през този дневник. Простичко, нали? Освен това, пишете си оценките там. Родителят веднага разбира. Още на следващия ден. Няма измъкване. Ама бележник, хартиен дневник, тинтири-минтири – я ги видя, я не. Тийнът е много изобретателен. Ако обаче вие си нанасяте оценките веднага след тяхното поставяне, родителят е пределно наясно с положението на детето си по отношение на учебните му резултати. И изненади няма. После родителят не може да ви се оправдава с думите: „Ама аз не знаех, че той толкова е закъсал по химия! И какво правим сега?“. Получил ли имейл, смс или каквото там получава? Получил е – да ги е чел. Вие вашата работа сте си я свършили. Бележникът е морално остаряла форма за информиране на родителя най-вече защото младежите са особено изобретателни в неговото „непредаване“ я на учителя, я на родителя. За отсъствията пък – да не говоря. Идва родителят и изведнъж установява, че неговичкият има 3,4,5 неизвинени? От къде бе? Защо не съм разбрал по-рано? Като искате родителят да съдейства – информирайте го веднага, а не когато ученика натрупа проблемите.

По-важното обаче е, че електронния дневник може да има много, ама много силна възпитаваща функция. Защо не пишете забележки там, не мога да разбера. Или поне – да пуснете едно съобщение на родителя, че днес неговото дете е създало проблем в часа ви? Пишете му на този родител, не го жалете. Дори и да не обърне внимание първия път, като почнете да го заливате всеки ден с подобна информация – най-малкото ще му писне и ще свие сърмите на наглия тийн. Пък може и да дойде да ви види, да поговорите, да решите заедно проблема.

Обаче, тук има една уловка! Не му пишете менторската. Много лошо действа на родителското тяло подобен тон. Не пишете на родителя: „Мони нарушава дисциплината в часа по английски! Вземете мерки!“ Все едно размахвате червен плащ на бик. Пишете му, че днес е имало проблем, опишете го накратко – с 1-2 изречения, без епитети. И му предложете да се видите. Или го помолете да съдейства. Кажете му, че разчитате на него. Иначе го поставяте в положението на кученце, на което свиркате и то изпълнява. Кофти. Дори и за най-добронамерения родител.

Пък ако знаете, когато учениците разберат, че учителят веднагически пише в елетронния дневник, че създават проблем, колко интересно ще се получи 🙂 Като знае Гошко, че г-н Иванов още в часа пуска в електронния дневник съобщение, че се е държал просташки, ще се замисли дали следващия път ще го прави. Иначе – родителят представа си няма какво прави неговото ангелче в училище. И това е нормално. Той не е там. Вие сте там. Вие знаете. Но ако се постараете да го информирате редовно, той поне ще може да следи тенденциите, да говори с това дете, а не да се оказва неприятно изненадан на родителска среща или, не дай си Боже, извикан в училище защото неговото синче за пореден път се е издънило. Че той откъде да знае, че неговото ангелче вече два месеца ви къса нервичките?! Кажете му, колеги, пуснете му едно съобщенийце в дневника.

Трето – за родителските срещи много е писано. Да ви кажа – няма никакъв смисъл от тях във вида, в който се правят. Освен за събиране на подписи по разни декларации и формуляри. Ако вие редовно си пишете оценките и проблемите в електронния дневник, родителят ще е наясно. Но да ви кажа, въпросът с „проблемните“ деца ми е особено „проблемен“. Като гледам, вече не се обсъждат публично Гошко или Мимето. Уж с идеята да не се кара родителя да се чувства зле пред другите родители. Обаче наблюдавам нещо друго. Идва госпожата по физика, обяснява общо за всички разни неща и казва: “ Мога ли да говоря с родител на Гошко насаме?“. И родителят на Гошко се изтъпанва пред всички, с бавна стъпка и с наведена глава излиза от класната стая и си говори. На всички останали им е ясно, че има проблем. След това влиза господинът по музика и казва: „Мога ли да говоря с родителят на Гошко насаме?“ И сцената се повтаря. И на всички останали вече им е ясно, че с Гошко има някакъв проблем. Системен. А горкият родител се чуди къде да се завре. Моля ви, това е възрастен човек. Той може да носи отговорност за действията на детето си, но не е Господ Бог. Детето му взима самостоятелни решения как ще се държи в училище. И да карате родителят да се чувства неудобно пред всички, е особено кофти. В един момент ще му писне и ще ви бойкотира. Гарантирам ви.

Като имате проблем с дадено дете – викнете родителя преди родителската среща. Направете специална среща между него и учителите, разговаряйте. Не му набивайте канчето и не го злепоставяйте пред останалите родители. Това не работи. Не при всички и не по начина, по който ви се иска.

Та така. Мога още неща да напиша. Ама реших да не досаждам твърде много 🙂 Надявам се да дойде моментът, в който училището няма да гледа родителят като „осигурител“ на учебници, блага и добро поведение. И родителят ще вземе да се спретне и да гледа на училището като на мястото, което прави от неговото дете човек. Ама това става само с качествена комуникация. Иначе – все другия ще ни е виновен.

 

Анатомия на едно образование

Националният инспекторат по образование вече си има сайт. И значи, в този сайт има публикувани обяви за конкурси за длъжност. Чета аз изискванията, защото напоследък се чудя дали да не взема да сменя професията. И моменталически ми става ясно, че от мен инспектор няма да стане. Даже няма да ме допуснат до конкурса, защото не отговарям на едно от изискванията – нямам професионална квалификация „учител“.

Сега, на дипломата ми пише „педагог, експерт по девиантно поведение“. Със сигурност не съм учител. Методики на обучението по……не съм учила в университета. Обаче, за сметка на това, имам докторат в област Теория на възпитанието и дидактика, скоро станах „велик доцент“ (хо-хо-хо)  по Управление на образованието, вече 10 години чета, пиша и се опитвам да „правя наука“ в областта на управлението на училището (най-вече). Обаче – нъцки. Нямам професионална квалификация учител – не ставам за инспектор.

Та затова реших да си направя сметка на образованието. На моето, разбираш ли и на това за какво ставам, според милата ни държава.

Значи, според държавата, мога да бъда преподавател в университета, да обучавам студенти, да участвам във формирането на тяхната педагогическа култура и компетенции, но не мога да вляза в училище и като част от екип за инспектиране, да дам външна гледна точка. Ако искам да вляза в графата „външен инспектор“, законът казва категорично: Трябва да преминеш обучение. Сега, аз много обичам да ме обучават, за разнообразие. Ама се питам кой от моите колеги – професори в университите ще ме обучава, защото имам сериозни подозрения, че това обучение няма да мине без наши кадри, демек – от системата на висшето образование. Ако е някой познат, мисля да го „корумпирам“ с един обяд, вечеря или обща публикация. Пък за финалния изпит на това обучение да не ви казвам колко съм добра, все пак – уча се от студентите, а те са много напред във вземането на изпити всякакви.

Да се върнем на темата.

Става ясно, че според държавата, трябва да си седя в университета, да си пиша някакви неща, да си правя някакви изследванийца и да си кротувам. Хич да не си мисля, че мога с нещо да се включа в училищната система. Чуш, чуш! Стой си в стария кабинет, чети си лекциите от пожълтелите листи и не ни се мяркай пред очите.

Та се питам – за какво ги пишем тия неща, за какво четем, за чив …..(досетете се, че ми е неудобно да го напиша) се борим да правим проучвания, да работим с колеги от чужбина, да публикуваме научни резултати в списания с импакт-фактор, като от цялото нещо на държавата просто не й пука. Ние сме в графата „теоретици“ и май-май от нас друго не става.

Само че, мили управляващи системата на училищно образование, ако бяхте взели да почетете малко теория, ако бяхте стегнали редиците на научните кадри и ги бяхте натоварили с едно сериозно и качествено проучване преди 10 години, когато въведохте конукрентния принцип между училищата, сега нямаше да берем някои плодове, които така киселеят, че физиономиите на всички в системата са като на бебе, опитало лимон. Ако бяхте тропнали по масата, ако бяхте събрали теорията и практиката на едно място, ако им бяхте осигурили достатъчно средства, запаси от кафе и качествена храна, както и звукоизолирана стая за дебати, нямаше сега да въвеждате мерки, които тотално противоречат на това, което въведохте и така широко прокламирахте преди 10 години – свободен избор и конкуренция между училищата, финансиране на брой ученик, което ще доведе до повишаване на качеството. Защото всички видяхме, че не стана точно така. Не и за всички училища. Вдигнахте крак като жабата, която видяла, че подковават коня. Ама преди това не питахте старите жаби как точно се плува с подкова на крака.

То и ние сме си виновни. Защото се чудим ачик-ачик как да вкараме практиката в теорията. Стоим си от двете страни на реката и си подхвърляме топката. А покрай нас плуват останките на българското образование.

Явно ще трябва да се примиря, че от мен освен „мухлясало старче“ от ВУЗ друго няма да стане. Така че, мили студенти, ще трябва да ме търпите още известно време. Защото това теорията няма място в практиката. Да не говорим за университетски преподаватели в инспектирането на училището. Боже, опази!

 

 

За плагиатите…с „любов“

Уважеми госпожи и господа „журналисти“,

или да кажа – списвачи на сайтове и сайтчета всякакви?

По-точно – онези от вас, които успяхте да „взаимствате“ един мой личен спомен и да го превърнете в източник на кликове, съответно – парички! Вие, които най-нагло, без дори да ме уведомите, взехте този мой мил спомен, споделен във Фейсбук с приятели и близки, и успяхте да генерирате на негов гръб трафик към сайтовете и сайтчетата си!

Мислих, мислих и реших да се обърна към вас (умишлено в НЕучтива форма) и да ви рекна една-две думи. Убедена съм, че едва ли ще ви пука от това, което аз, някаква тотално неизвестна личност, имам да ви кажа. Но пък на мен това не ми пречи. Умишлено няма да спомена конкретни сайтове. Не искам да ви нося още кликове. Както се казва, за когото е написано, ще се досети.

Та така.

Скъпи списвачи на сайтове!

 

Сексуалният тормоз или…какво искат жените

Вълната от обвинения в сексуален тормоз в Холивуд, някои с 20-годишна давност, сериозно ме накара да се замисля. И макар да не поощрявам насилието над жените, нито натрапените сексуални намеци, някак си не мога да не се запитам – къде точно е границата? Има ли въобще такава или тя е единствено и само вътре в нас – в нашето лично усещане за „подходящо“ и „неподходящо“ поведение от другия пол? Това ме наведе на някои други мисли за взаимоотношенията между двата пола и за това, че май на мъжете никак, ама никак не им е лесно в последно време.

Кастрирахме си мъжете…Врещящият до крайност феминизъм и напъните да се сложи етикет на всяко едно действие от мъжа към жената доведе до това, че мъжът се оказа….изгубен. В желанието си да се наложим като „равни“ на всяка цена и във всяко поприще и да пресечем определено неприятната нагласа да ни разглеждат единствено и само като сексуални обекти, ние, жените, успяхме съвсем ефективно да изтрием от картата на междуполовите взаимоотношения тръпката от ухажването. Успяхме да накараме мъжете си да се страхуват от това да ни показват, че ни желаят като интимни партньорки. Че харесват извивките на телата ни, косата ни, аромата ни, начина по който се движим, говорим, танцуваме…Защото, току виж, сме ги обвинили, че ни възприемат само и единствено като средство за задоволяване на нагона си. Не че няма и такива индивиди. Но дали аз ще съм с някой такъв – това е въпрос на личен избор. А иначе – уважението и харесването ни като хора се печели. То не е даденост. Така, както никой мъж не може да ме задължи да го уважавам само защото има между краката си орган, различен от моя. Уважението идва от действията, думите, реакциите. Останалото е биология.

Кастирахме си мъжете. И от страх някои от тях се превърнаха в….повече от жени. Стоят отстрани, оглеждат тълпата и чакат. Чакат жената да направи първата крачка, да даде ясен сигнал, че доближаването е позволено, че слагането на ръката на кръста няма да бъде повод за поредната кастрираща самочувствието му реплика, че може да й направи комплимент. А някои вече и това не искат. Искат ние да ги ухажваме, за да са сигурни, че няма да бъдат определени като поредната „нагла свиня“. Други пък, напук на всичко, решиха, че жените сме лоши и наистина за друго не ставаме. Само за тия три неща, както се казва. За тях, все още или по-скоро тъкмо сега, жените са някакви ходещи дупки с хищнически инстинкт за банковата сметка на мъжа. А златната среда, в която мъжът може едновременно да харесва жената като жена и да я уважава като човек…изчезна. Ситуацията, в която той подхожда към жената първо, защото тя е привлякла вниманието му на чисто първично ниво и след това я опознава и я оценява като личност, си е направо табу. Защото е дискриминационно срещу жените, защото ги принизява до средство за задоволяване на сексуалните желания, защото, видиш ли, това създава неудобство на онези феминистки, за които мъжът е някакво диво животно, с низки страсти и едно-единствено желание – да запълни колкото се може повече дупки. И такива разни индивидки бързат да обяснят как мъжът, разказал мръсен виц за жените в тяхна компания, е сексист и вижда женското съсловие само като сексуални обекти. И веднага се пишат – жертви.

Ами не. Не искам да съм жертва. И никога не съм се чувствала така. Всъщност аз не се идентифицирам нито с мръсните вицове, нито с пайнерките, нито със секс-куклите. И когато попадна на мъж, който подхожда към мен брутално, нагло и определено ме принизява в съзнанието си до ходеща дупка, аз не се „скумросвам“, както казваше баба ми, а много бързо, още по-брутално и съвсем нагледно му показвам къде зимуват раците. И не мисля, че съм жертва. Защото не съм . Човекът си е поискал по неподходящ начин, получил е подходящия отговор. Това е. Нищо повече и нищо лично.

Затова отказвам да мисля, че всеки, който ми направи комплимент или ясно покаже, че има някакви „мераци“ иска единствено и само да ме вкара в леглото си. Дори и да е така, първо му дължа правото на „обоснованото съмнение“ и правото да разгърне потенциала си. Иначе се превръщам в нещо по-лошо и от онези младежи от старите мутренски времена в един специален за сърцето ми регион, които сваляха жените с репликата: „Ще се…….., или ще се бием и ще се…..“.

Както казах, замислих се и установих, че не им е лесно на мъжете. То затова не останаха и мъже, както казват голяма част от жените. Ами, ние сме си виновни, мили девойки. С тая кастрация, която се вихри, скоро ще трябва да ги удряме с кост от мамут по главата и да ги влачим в пещерата, за да разберат със сигурност, че нямаме нищо против да си общуваме с тях.

 

Родителят на ХХI век…няма такова животно

Жестокото убийство на 11-годишно момиче от 15-годишно момче наля прясно масло в огъня за коментатори, специалисти и всякакви други…хора и хорица. Родителите, учителите, обществото, агресията, миналото, бъдещето, социопати или психопати отглеждаме….И, някак естествено, светлината на прожекторите на всички официални институции и неофициални коментиращи се насочва към родителите. И на жертвата, и на агресора. И това е напълно естествено. Родителят е Господ Бог, отговорен за всичко, което се случва със или което прави детето му. Но аз ще си позволя да ви разкажа от първа ръка моята лична гледна точка за това какво е да си родител в 21-ви век. В България. И, за да няма обидени, предупреждавам, това са лични мисли и личен опит и не могат да служат за оправдание, мрънкане или спестяване на някои неудобни истини, както и за налагане на идеологически, педагогически и други…..-ически доктрини от какъвто и да е бил характер. Просто нещо, провокирано от ситуацията, макар и с малко по-различен привкус.

Така…

Родителят на 21-ви век е от типа „Нема такова животно“.

 

Кампанията „Стани наш студент….“ и някои други мисли….

Когато е по-лесно да влезеш в желания университет, отколкото в желаната детска градина…

Когато образованието се превърна в „стока“ и в „услуга“, подчинена на пазарните механизми….

Когато наличното „търсене“ нормално въпроизвежда съответното „предлагане“….

Нищо от това, което се случва в училище и в университета, не бива да ни изненадва.

Не ги разбирам журналистите. Какво толкова се учудват, че някои висши училища привличат студенти с томболи, джипове, екскурзии и други екстри? Нормално – пазарна среда – пазарни средства.  Както се казва, елате вие при нас, да не дойдем ние при вас….

То за сирене вече има томболи, че за образованието ли няма да има…Отстъпки от семестриални такси, промоционални такси, игри с факултетните номера за колички и други екстри…Питайте специалистите по маркетинг и реклама – стандартни похвати за първоначално привличане на потребителя….

Само дето, ако бях аз, щях съвсем по друг начин да го направя, казвам ви. Щях да направя томбола с номерата на завършилите със семестриален успех над 5 или 5,50. Не за влезлите…Така де, да може да му е сладко на студента – хем образование, хем джипара….А покрай това, току виж ,че и научил нещо…

Но в сегашната ситуация, не е чудно, че университетите драпат за студенти. Свободата на пазара и роенето на висши училища в края на миналия век направи така, че имаме повече студентски банки от студенти, които да ги заемат. Та всяко висше училище се бори….кой с джипове, кой с други средства….за всеки нов студент. Всъщност, борбата не е за студента, а за парите…Но и това го знаем, нали? То си е част от пазара, нормално.  „Клиентът в центъра“ е чудесен подход за кръчма, значи става и за университета….според гурутата на неолиберализма….

Само дето, в кръчмата ядеш, пиеш, пееш, танцуваш и си тръгваш, евентуално, същия, какъвто си влязъл. Това ѝ е смисъла на кръчмата. В университета, обаче, целта е да си тръгнеш друг, различен, по-можещ, по-знаещ, по-мъдър, по-оправен дори.

Само дето това с ядене, пиене и пеене не става….Всички знаем с какво става, но не ни стиска вече да го изискваме. Не се вписва в модернистичните тенденции в обществото и в образованието. И ние се нагаждаме….Клиент-центрираният подход или индивидуализираното в крайна степен образование ни принуждава да търсим всякакви механизми да „подкрепяме“ нашия потребител/студент….за да може той, един ден, да достигне до заветното „Среден 3“. Менторство, тюторство, академично наставничество, подкрепа за кариерното развитие, съдействие при попълване на документи, съдействие с информация, обяснения, консултации….Каквото се сетите, но не и …учене. Простичък, извинете, не простичък, но пределно ясен процес, който се случва в главата на някого. Там и само там. И никъде другаде.

Но университетите не се рекламираме с това. Не предлагаме учене. И да не сме луди!!! Все едно да кажеш на клиента: „Елате при нас – първо ще си сготвите, ще си сервирате, пък тогава ще ядете! Че после и ще си почистите.“ И ние следваме кръчмарската традиция и продължаваме да разиграваме сценката „Нашата маса поздравява вашата маса с песента „Платете ни сметката“. Рекламираме, промотираме, чудеса създаваме, само и само кандидат-студентът да се превърне в „наш“ студент. А пък после….ще му мислим. Или пък няма. Ще го подкрепяме, менторираме, разбираме, терапевтираме, преподаваме….всичко, което съвременната наука може да измисли….но няма да го караме да учи. Нееее, да не сме луди. Ами ще вземе да се откаже и да отиде на друго място. Някъде, където и с екскурзийка ще го почерпят….

И се надяваме, че някой друг ще плати сметката…Само дето всъщност я плащаме всички ние. Ще я плащат и нашите деца. Защото сегашните ни студенти след време ще лекуват, строят, управляват, преподават, охраняват….И няма да имаме право да се оплакваме….Такива сме си ги направили. Не само университетите. Всички ние….Защото да учиш някак си стана „демоде“, а университетите, както и болниците, се превърнаха в търговски дружества…И не, те нямат интерес да предлагат „образование“, защото не това се търси. Образованието предполага  учене, а то не е модерно. Търси се „квази-образование“ – нещо някакво такова, в което хем си с диплома, хем тя е дошла без усилия. Останалото са подробности….

Затова предлагам да не се стресираме от „иновативните“ рекламни стратегии във висшето образование. Те са напълно в реда на нещата в милата ни родина. Ами да се радваме, че университетите не са се сетили да предлагат и други екстри…като например – лични асистентки (с екстри или без), записвачи на лекции и заместник-учащи…..Хоп, чакайте, това вече го има. Слава богу, засега го предлага само неакадемичния сектор, нарича се „академично другарче“….

Отивам да пия едно и да измисля новата рекламна кампания за преподаваните от мен дисциплини. Вече имам перфектното рекламно мото: „Стани мой студент – влез във форма без усилия! Гарантирано недоспиване (подготовка за родителство), умствени мъки (подготовка за справяне с държавната бюрокрация) и усилено отслабване чрез изпотяване по време на изпит!“ Пък на който му стиска – да заповяда. Все пак – това си е направо три в едно 🙂